През май 1961 година Силвия (Sylvia) беше истинска знаменитост. Където и да отиде, фотоапарати щракаха. Тя беше заснета да се разхожда покрай река Файърхол, да си играе с малките си на ливадата пред Лоджа Олд Фейтфул и дори да позира до известния гейзер. Най-търсеният сувенир за посетителите на Националния парк Йелоустоун в началото на това лято беше снимка на Силвия, 225-килограмова гризли мечка, и нейните три малки, всяко от които не беше по-голямо от лапдог. Джон Крейгхед (John Craighead) записа в дневника си, че Силвия е била „най-умната гризли, с която някога сме се срещали“, припомняйки си първата си среща с огромното животно през юли 1959 година. Джон и брат му Франк (Frank) бяха природозащитници, наети от националния парк да проведат дългосрочно изследване на популацията на гризли мечките.

Архивните записи от техните изследвания могат да бъдат намерени днес в Университета на Монтана, който сподели дневника на Джон и други материали. Отбелязването и проследяването на гризли мечките беше рисковано, както за мъжете, така и за животните. Крейгхед описа в дневника си среща с „огромна мечка“ в „величествен гняв“. Животното, което те нарекоха Иван — като Иван Грозни — беше „огромен бърз Фракенщайн“, което се нарани в опитите си да избяга от клетката и по-късно преследваше своите пленители, когато те се опитваха да избягат с кола. Силвия обаче спокойно позволяваше на учените да се приближат до нея на 25 фута. Това беше много по-опасно в очите на Крейгхед. Той смяташе, че „вероятно ще създаде проблеми“.

Изследването на Крейгхед и брат му цели две важни въпроси: „Може ли гризли мечката и съвременният човек да съществуват заедно в пренаселените среди на нашите големи национални паркове?“ и „ако могат да съществуват заедно, как трябва човек да постигне това?“ В Йелоустоун взаимодействията между гризли и хора ставаха все по-чести, като през 1961 година паркът посрещна 1.5 милиона посетители. Поведението на Силвия можеше да сложи край на начинанието на мъжете точно в началото, притесняваше се Крейгхед. Първоначално Йелоустоун насърчаваше популярността на Силвия, но през юни, с увеличаването на туристите, ситуацията стана проблематична. Четирима рейнджъри работеха до късно през нощта, за да държат „любопитните и неосведомени“ — по думите на Крейгхед — далеч от дивите животни.

На 8 юни рано сутринта Крейгхед и колегите му успяха да успокоят Силвия и малките ѝ за преглед и преместване. Едно от малките се събуди от упойката и избяга. След неуспешен опит да го спрат с кола, Крейгхед „започна преследването пеша и в отчаяние направи летящо хвърляне, когато видя, че ще достигне до брега на реката“. Малкото номер 78 получи името Игнац — „огнен“. Силвия и Игнац бяха освободени на Траут Крийк, популярно място за хранене на гризли мечките през летните месеци.

Траут Крийк обаче не предлагаше риба, там имаше боклук. Десетилетия наред Траут Крийк беше едно от многото сметища в парка. През 1961 година ежедневно се депонираха около 1000 кутии несортиран боклук, оставен от посетители. Това беше истински буфет за мечките — и сапунена опера. Там гризлите играеха, се биеха и се чифтосваха през лятото. Крейгхед и брат му редовно прекарваха дните си в наблюдение на животните там.

Въпреки че сметищата бяха използвани повече от половин век, администраторите на Йелоустоун започнаха да ги виждат като проблем. Те се страхуваха, че изобилието от човешки отпадъци привлича мечките в най-построените райони на парка и прави дивите животни твърде свикнали с присъствието на хора. Крейгхед предупреди срещу рязкото закриване на сметищата, тъй като паркът направи с някои места през 1941 година.

Изследванията на Крейгхед продължиха 12 години и в крайна сметка стигнаха до заключението, че „храненето в тези сметища не развива гризли мечките в животни, търсещи боклук, не ги прави зависими от хората или не създава непоправими животни“. Въпреки това решението на Йелоустоун да затвори останалите сметища в края на 1960-те години доведе до разрив с Крейгхед. Те вярваха, че тази политика ще „създаде“ много повече „проблематични гризли в къмпингите“.

След освобождаването си Силвия и Игнац бяха забелязани отново по пътищата на Йелоустоун, хранейки се с детелина, а Игнац следваше зад нея. Джон Крейгхед отбеляза, че Силвия „държеше носа си към земята и не обръщаше внимание на колите“, но туристите в тези коли обръщаха прекалено много внимание на мечките. Един от тях се доближи толкова близо, че почти докосна зелените ушни етикети, с които изследователите бяха маркирали Силвия. Действията на този турист почти доведоха до смъртта на Силвия. След инцидента Крейгхед написа, че „вероятно ще трябва да я убием, тъй като става все по-опасна всеки ден“. Силвия и Игнац бяха заловени отново няколко часа по-късно.

Съдбата им висеше на косъм в продължение на дни, докато администраторите на парка се опитваха да намерят нов дом за мечките. Няколко дни по-късно Силвия беше поставена в клетка за транспортиране до Ню Йорк Сити. Зоологическата градина Бронкс се съгласи да я приеме. Джон Крейгхед написа в дневника си, че „тя е красива мечка и ни беше мъчно да я загубим“, но temperamentът ѝ е такъв, че ще може да се адаптира добре към зоологическата градина. Игнац не направи пътуването.

Игнац започна да прави история за гризли мечките, тъй като той стана първата осиротяла мечка, която изследователите наблюдаваха отблизо. Те го наблюдаваха как се опитва и не успява да бъде осиновен от друго семейство мечки и как обикаля парка, предимно избягвайки човешките тълпи. Игнац оцелял през първата зима сам — „конкретно доказателство, че осиротели мечки могат да оцеляват през зимата“, написа Крейгхед през май 1962 година. За съжаление обаче той не оцелял много дълго след това.

Крейгхед не водеше дневник това лято, но рейнджър Б. Райли МакКлеланд (B. Riley McClelland) по-късно написа кратка одa в мемоарите си за изпитанията на Силвия и Игнац, който беше намерен мъртъв близо до Норис Гейзер Бейсин през септември същата година.